ОБИКНОВЕН
Нямам нищо, с което
да смая света.
Вижте ме - аз съм морето,
и аз съм брега.
Аз съм небето и птиците,
аз съм дъжда.
Ето ме - с вятър в зениците
и куплети в дланта.
Нямам нищо, с което
да смая света.
Всеки сам е морето,
и сам е брега.
* * *
Нощем искам да съм птица
с бели облаци-крила.
Да погаля плахата Зорница,
преживял докрай нощта.
Да се гмуркам сред звездите
като слънчев лъч в листа
и да чувствам как с щурците
в мен изгрява песента.
Сутрин искам да съм птица
с бели облаци-крила.
И да бъдеш ти Зорница,
надживяла с мен нощта.
СОНЕТ ІІІ
Във стъпките на пролетта
се вплитат уморените ти стъпки –
една изгаряща следа
от срещи и разлъки.
Ти тръгна по пътеката сама,
доволна, че успя да ме отблъснеш.
А минзухарите под жълтите листа
те чакаха да ги откъснеш…
Дърветата смутено ме поглеждат
с напукана от състрадание кора.
Последните ти думи те, изглежда,
приемат като собствена вина.
Но не раздялата е страшна, а това,
че не мога вече и за теб да плача.
СОНЕТ VІІ
Нощта е като дървена треска
забита в кожата ми. Дразни.
И сам във прашната леха
се скитам със идеи празни.
Нощта е кърпена могила
от есенни сълзи и зимни рани,
която във мечтите ми е свила
гнездо от състарили се поляни.
Нощта е времето, в което
край старите си спомени минавам
и слушайки съвета на морето
заключените мигове освобождавам.
И както всяка нощ, се вричам,
че пак ще мразя, а обичам.
СОНЕТ Х
Асфалтът скрива леките ти стъпки
във своята бензинна сивота,
за да им позволи отново да възкръснат
единствено до моята следа.
Луната помни, помни и небето,
липите помнят, помни есента,
как стъпките ни, в две пътеки слети,
не пожелаха да се разделят.
От този ден във дъжд паважът свети,
където заедно минавали сме ние,
и стъпките ни, сплетени като в куплети,
дори дъждът не може да измие.
От този ден във дъжд паважът свети
и там, където се отделят две пътеки.
Няма коментари:
Публикуване на коментар